Английският отбор по рагби лига се отказа от Световното първенство след груповата фаза – за първи път в историята не успя да се класира за полуфиналите. Този провал напомня за критиките, изказани почти преди двадесет години от тогавашния треньор на Кенгъруса, Рики Стьюарт, който след поражението в полуфинала през 2008 г. закова: „Англия се е върнала назад през последните осем‑до‑десет години.“ Днес тези думи звучат съвършено уместно.

Не е достатъчно да се обвинява формата на груповата фаза, нито само играчите и техническия щаб. През последното десетилетие английският рагби лига се задоволи с позицията си като второстепенно съперничество спрямо Австралия и Нова Зеландия, приемайки, че губежът над тях е „приемлив“ предвид финансовата мощ на NRL. Сега ситуацията се е обърнала – Самоа и Тонга се изкачи в редицата на световните „тежки“ и вече се очаква, че могат да се борят за титлата.

Със своя петен процент в световния рангинг Англия преживява спад, който се задълбочава, ако не се предприеме системна промяна. Ръководството на Rugby Football League (RFL) обяви „разследване“, но от предишни анализи е ясно, че подходът остава повърхностен. Постмортумът от 2008 г. стигна до заключение, че състоянието не е толкова лошо, а стратегическият преглед, проведен миналата година, се превърна в оправдание за разширяване на Супер Лийг до 14 отбори.

В доклада, ако се прелисти до точка 131, се споменава международният рагби лига едва като късно вмъкнат елемент, докато вниманието се фокусира върху създаването на найнс‑турнир и промени по Формат на Челъндж куба. Това ясно показва къде се поставя приоритетът – далеч от изграждането на националния отбор.

Ключов проблем е ролята на клубовете: те държат окончателната власт и последните решения имат пряко въздействие върху селекцията и подготовката на националния състав. Разширяването на Супер Лийг до 14 от отбора, а следващата година – до 15 с включването на клуб от Лондон, значително намалява общото ниво на състезание. Още един спорен ход – увеличаването на кватата за чуждестранни играчи от седем на десет за всеки клуб – отвориха пътя за вмъкване на около 140 чуждестранни играча в 238‑те играещи в лига през уикенд. Това означава, че под 25 % от участниците могат да бъдат от Англия, което ограничва възможностите за развитие на местните таланти.

В тази ситуация мненията за възможно решение се въртят около създаване на независима комисия, водена от NRL, която да извади от властта на клубовете решения, които засегат националния отбор. Макар че NRL не се счита за най-големият поддръжник на международното развитие, тя би могла да гарантира, че клубните интереси не вредят на националната програма.

Краткосрочните мерки включват скъсяване на календарната година на Супер Лийг, намаляване на броя на отборите в елітната конкуренция и осигуряване на редовни събирания на най‑добрите английски играчи, за да могат да изградят кохезия и да се подготвят за международните състезания. Само така английският национален отбор би могъл да излезе от подиума на приоритета в рамките на спорта.

Нарастването на Самоа и Тонга, макар и да създава предизвикателства за английския рагби лига, трябва да се разглежда като сигнал за необходимостта от реформи. Ако управителните органи не реагират, спадът на националния отбор е почти неизбежен до 2030 г.